От хотелскaта ми стая на двадесет и осмия етаж, до скромната квартира на първия такъв

Слязох от самолета с убийствено главоболие. Защо ли не си останах вкъщи, на топло, в защитната прегръдка на мързела. За какъв дявол ми бе това разкарване, до таз ми „западноевропейска” страна?

* * *

Сън или реалност бе, все още не мога да осъзная. Високо над града, стоях в нощта пред хладното двойно стъкло. Светлини на град, който за пръв път посещавам, тишината на вечната уреденост, студени високи и осветени небостъргачи. И всичко, което чувствам е уют. Не самота, не изолираност, а приятно топло чувство за дом. 

Да живееш в небостъргач очевидно не било толкова лошо, колкото се опитват да ни втълпят...Не се почувствах изолирана и нещастна, самота не „вледени” моето сърце (особено след горещата вана). Не ми се виеше свят от височината, напротив, по-силно и реално не съм усещала пода под себе си.

Навярно, масата, или т.нар. всеобщото мнение,за да отрепе стремежите ни към високото, ни втълпява колко грозно и неприятно е да си над всички, колко аморално е да си в небесата – да се храниш, да спиш, да се забавляваш в тях. Сякаш не сме излезли въобще от епохата на социалистическата пропаганда – Ти, гражданино, я си стой на първия етаж, в олюпения апартамент, в сградата без асансьор! Ние се грижим за теб да благоденстваш. Ходи и се блъскай, работи, за да си платиш наема, но не забравяй да славословиш твоя шеф! Целувай ръка, когато взимаш заплата, поради величайшото му благоволение да ти я даде! Работи, за да си платиш тока, който е най-евтиния в Европа, за да си покриеш сметката за мобилния телефон, за да имаш някой друг лев за храната – по-добра и по-натурална от европейската. Капитализмът е твое право, правото на богатия. И както казва един колега „Абе я се радвай, че имаш кабелна телевизия!” . . .

С магическата стъклена кутия - асансьора, слязох двадесет и осем етаж надолу – на земята. Странно, не ме блъсна шумът от изнервените клаксони в задръстване, нито мръсотията и миризмата на улиците . . . Усмихнами се някакъв минувач (можеби заради 1-килограмовия фотоапарат, овисен на врата ми), а може и просто от учтивост . . . Обикалям цял ден, ходя, бродя и се чувствам човек, повече от всякога. Човек с идеи, желания, бъдеще, а това не е моят дом!

* * *

Навръщане времето бе страхотно. Високо над облаците от самолета виждах ясното синьо небе. Под мен всичко беше в неземно бял памук. Светлината ме заслепяваше, а аз се усмихвах. Усмихвах се на усещането да ЖИВЕЕШ. Желанието да заговоря непознат любезно и да му благодаря, ме човъркаше отвътре. Постепенно се гмурнахме в мекотата на памучното небе. Кацахме!

ТРЯССС!!!

У дома. Живея на първия етаж, под нашия апартамент е само мазето . . . Отвън някой нервно изсфири с гуми, камион на почистваща фирма събира боклука . . . Това не е моят дом. Това е фарсът наречен „НАШ ЖИВОТ”. Кого да заговоря и да му благодаря за това? Отивам на работа, работен ден е и трябва да си доработя. А предните две нощи . . . това е нечий сън, а аз съм героиня в него.

Приятелю, защо се събуди?